ДжендеМория 2010

Стоян 2010 / 06 / 25

“Кво стаа ва? Таа година шъ съ оди ли по Триглав?”
Последния месец тоя въпрос го чувах начесто и от доста хора. Нормално, знаят си вече какво става в края на юни. Мнозина отпадат, не е толкова просто да си освободиш 5, камо ли 10 дена...

Накрая се броим най - мераклиите. Както всяка година. И слава богу – компактна, пригодна за триглавските джендеми групичка, щото от големи групи сме си патили преди време, та тая обица още виси на ухото.

Баш на рождения си ден – 25 юни имах една вихрена програма с няколко задачки и едни врътнати 550 километра по маршрута София - Казанлък - Г. Изворово - Казанлък - Пловдив - Г. Изворово - Казанлък - Скобелево.

Скобелевоооооооо. Да си дойдем на думата. Началната точка на тазгодишния ни триглавски преход. Изтипосах се на мегдана на селото към 17,30, звъннах на кмета и с кола и кафенце седнах кротко да го изчакам да се освободи. Последни разговори по телефоните, преди да се “гмурна в дивото”, в зоната без обхват.

Скоро натоварихме 5 тежки раници, палатки, чували и 7-8 килограмова торба с наденици и пържоли на раздрънканата “Нива” и поехме по черния път по долината на Габровница.

Веско, Тотьо, Емо и Ани бяха поели още наобед нагоре, без раници, уговорка-събираме се на разклона, откъдето тръгва пътеката за х. Мазалат. Други четирима тръгват от София по това време, надвечер след работа – кмета по-късно и тях ще докара, а Андон...
Той както винаги идва на стоп от Пловдив и него никой не го мисли – винаги се оправя момчето. Организацията малко сложна, но... наредиха се нещата.
Та с кмета на Скобелево – Жоро – млад човек, отзивчив, бързо завързахме сладка приказка докато нивата се лашкаше по леви и десни завои из тъмни усои. Мечки се навъдили доста тази година, изтърбушили на местни цигани-дървари торбите, изяли им хляба, а те горките като видяли мецана, че ги приближава, плюли си на петите и спрели чак долу в селото.
Отказали да секат повече дърва.
Та бяхме предупредени да си пазим храната от мецаните, но да не се плашим, щото хора май не хапели.

След половинчасово лашкане стигнахме до полянката с чешмата и фургона, където се бяха събрали моите хора, свалихме тежкия багаж, “чао” на Жорката, огледах се, вдишах дълбоко...
У дома съм. Отново из Триглав.

И отсега да предупредя – тая година така се случи – ходене малко, купон-много. Та човек да си прави сметката дали да чете по-нататък.

Обаче... тая пътека за Мазалат била друга пътека за Мазалат. Някаква нова, поне преди 8 години не бе маркирана. И предчувствието ми, че тука има нещо гнило се оказа вярно – пътеката за Мазалат която аз си знам се оказва няколко километра по-нагоре. А самодивската полянка е на 15 минути над нея.

Бързото разузнаване на терена, което спретнахме с Емо и Ани на свечеряване разясни картинката – достатъчно далеч бяхме от първоначалната идея за бивакуване. Реката буйна и трудна за преминаване. Чакаме още 5 души да дойдат към 10 вечерта. Поне съзряхме път и пътека, които съвпадаха с нашата утрешна посока.

Върнахме се с бърз ход обратно вече по тъмно и се заехме с огъня, палатките, бирите и т.н.
Андон пристигна точно преди да се загуби в тъмницата, ударил скоростен ход и само за 2 часа от Скобелево дотук. По-късно към 22,30 кмета с втори курс докара и останалите четирима, та се заформихме кръгло 10 человек, ама 3 жени.

Това да си празнуваш РД в тесен кръг близки приятели вдън горите няма нужда да го разказвам, всеки може да си го представи. Хит бяха светещите китайски балони, които напускахме в небето. Някой от х. Мазалат горе може и да му се е привидяло НЛО.

На другия ден нарамихме все още тежките раници и полека лека поехме нататък. Самодивската поляна я отписахме за друг път. Захапахме надушената пътека от вчера и тръгнахме нагоре по северните склонове на Триглав. Мислехме че това е пътечката към Тънката рътлина и х. Соколна, но ... дали е така или малко по-иначе предстои да проверим някой друг път. Щото тя изтъня, изтъня ... и после вече импровизирахме из гората.
Стръмно, върло, ходене по камънаците на поток, после през стара гора, бързо се уморихме. Пътеката заби в дерето вдясно до потока и оттам нататък...
Решихме да караме по рида вляво и след още стръмно качване излезнахме на... пътя.
Егати пътя – широк, здрав... какво прави тук такъв път? С Веско взехме да дълбаем – горски ли да е , военните нещо ли да са правили тук, че толкова широк и със здрава основа?
Точно на завоя на пътя – равна поляна. Раниците паднаха от само себе си, заседнахме за обяд. И се почна едно по едно – събиране на дърва, палене на огън, каменни плочи, метане на пържоли... Половината народ се изнесе нагоре по пътя да разузнава накъде води и дали има подходящо място по-високо горе над горския пояс. Върнаха се след час-два, нищо по-подходящо за бивак от тази поляна. Пък и да имаше... мързела вече се бе разположил удобно край огъня, а пържолите на плоча – готови.
Заразата се разпространи бързо като вирус – на никой повече не му се ходеше.
Настана едно сладко, лежерно разпускане вдън горите триглавски. Смело мога да се похваля, че съм цар на това да съзерцавам огъня с часове, да добавям съчки, да си свивам кротко цигарки ръчни от тютюн, щото нали ... цигарите поскъпнаха. Само тишина, покой и съзерцание. Нищо друго. Един вид балканска медитация.
Ама и други царе на това имаше край мене.
Та така. Купонът от снощи продължи – за какво мъкнем толкова мръвки, ракии, уискита, бири?
Наложително беше да бъдат изконсумирани, за да не тежат нагоре.
А вечерта Ели предложи и една игра да се играе – “Истина или желание”, та интригата се натопорчи. Неудобни въпроси, или отговаряш или танцуваш и прескачаш огъня или каквото там му се ще на запиталия. Настървяваш се да си го върнеш и захапваш следващия с още по-неудобен въпрос. Добре че вечерта не е безкрайно дълга щото и майчиното мляко щяхме да си изпеем. Пък и въпросите в един момент се завъртяха около циците на присъстваща девойка.
Цици като цици, ама в малките часове след полунощ градуса на настроението нали...
Та и на другия ден, докато катерехме нагоре пак тия цици се споменаваха.
В неделята сутринта се разделихме – четирима тръгнаха обратно да си слизат и прибират към София, другите след обилна закуска и под лек росилек – нагоре по пътя. После пътечка. Та дори и стара маркировка. Стръмно. Още по стръмно. Душевадец е тоя Триглав, но после е много сладко. Излезнахме над горския пояс и си харесахме заравнена поляна на острия рид.
Обяд, дърва и огън, проследяване на пресните мечи следи. Емо и Ани тръгнаха към близко дере за вода, но скоро се върнаха без вода. И как да ти стиска да ходиш по пресни мецански следи, колкото и да си жаден.
Северните скални откоси на Мазалат и Пиргос като срамежлива мома се криеха под було от облаци. На редки моменти красавицата едва едва надничаше изпод булото и показваше бели-зелени прелести. Прогнозите бяха за дъжд, облаците непрекъснато се купчеха и колкото и да привличаше красотата на тия стръмни урви и скални чудесии ... Мъка е, тъжно е, но остават за друг път.
Надвечер спретнахме екскурзия за вода. Извори намерихме на около километър-два.
Вечерта то се знае – купон край огъня и гледане на мач Аржентина - Мексико.
Тотьо псуваше китайците за телефона с ТиВи, но колкото и калпава да бе картината, все едно пред плазма бяхме насядали. Щото мача е под върховете на Триглав.

В понеделника ударихме най-якия преход – преваляйки билото на масива през мандра Синаница, покрай Курткая и Демиркапия, надолу до Скобелево. Тоя маршрут предлага чудни гледки, пожелавам го на всеки.

Към 18 ч. си пиехме бирата в центъра на селото, а след 48 часа с Андон се събрахме в Каварна и продължихме морската част на Джендеморията.
Кръчма с приятели в Каварна, Джулай на Камен бряг, плаж на Болата.
Порой над Калиакра и мокри румънки без свян изцеждащи мокри фланелки. Пак цици.

И накрая – култовия безкраен плаж над Крапец. Традицията повелява... да се продължава.

Снимките на Стоян

Снимките на бате Веско

Към постинга във Форума

Повече за Традицията